~/

Стига де, уморих се. Малко, но от сърце…

Виж сега… ама добре погледни, защото вече няма да се мъча да ти отварям очите. Света е хубав, слънце грее, облаци има, дъжд вали. Чакай така, да си сложа слушалките, че да чувам музиката. Ама то и една музика, точно като за в момента. Добре, че на времето хората са правили музика, а не са се опитвали да изглеждат възможно най-женствено и да правят шоу като убиват животни, оф отклоних се от темата. А темата беше (празен поглед), ти. Ти си темата, която си заслужава да бъде засегната… Ама така хубаво да бъде засегната, че чак да не остане не написана думичка по въпроса. А въпроса е “Защо?” … Лесен, простичък… четери буквички, ако го погледнеш като число е 74, не ме питай защо, нямам време да ти разказвам сега… Нима някога сме имали време, да поговорим, че … ох, както казах, давай по темата. Ще напиша много, но всъщност няма да има нищо скрито зад тези думи, много, ама сухо, празно. Така де, каквото обичаш ти. Говориш, без да влагаш смисъл в думите. По-лесно ли е, не знам… На скоро едно момиче ми каза, че е “емоционален инвалид” … ох, слънце. Тя е далеч от това понятие… но виж, ако говорих за теб.. би ти паснало идеално. Знам, знам, че сега ще прочетеш всичко и ще се намусиш и ще се цупиш и после ще ми натякваш, че съм казал/написал това и това. Давай де, вече няма да има кой да те слуша. Браво на “Перото от пчела” , че ми причини това, което ти видя онази вечер. Ако не бе то, въобще нямаше и да пиша това в момента, въобще и нямаше да искам да говорим. Но като се замисля, все тая, защото желанието ми за разговор така и не бе удовлетворено… Пак ще си водя монолога сам. Сериозно ти се чудя, ти … как смееш да постъпваш така… просто веднъж за винаги тегли една черта, от тук до тук, това и онова… “И оня кат хвана тръбата, другия кът’ тегли една чертаа’ и пфууу’?!” филми. Сетила се била… ех, глупаче, звънни де… какво толкова. Ама след дъжд качулка, не че помага… просто да те видят другите, че имаш качулка. И аз ще продължавам така, да те гоня, ще те гоня от всичко хубаво, защото много ти стана вече. То.. и аз какви ги пиша, не че .. “Търсиш моите кафеви очи..” … писна ми. Всичко е просто една борба на интереси, шарени, каквито искаш… Какво ти е нужно? Малко любов? Подкрепа? Или разбиране… даваай, нали е на аванта.. така де, беше на аванта, граби… През куп, за грош. Кукли.. продавате душата си.. и не това е най-лошото… По-лошото е, че очаквате никой да не забележи. Абе какво, мислиш си, че си просто едно красиво лице и че на всеки очите му стигат до носа, колкото да ти забележи новите дрешки? Ох, горката. Ами ако някой, ей така, случайно потърси нещо повече… я душа, я емоция… И после ще има “аз избрах себе си”. Това, че си (беше, ей, беше.. ) идеална в моите кафеви(абе кафяви се пише, бе… ) очи, не те прави такава. Нищо няма да те направи такава. Ако трябва да цитирам един много мъдър мързел :

мила шибана краво,
не харесвам човешки елхи
няма списък с неща,които трябва да накичиш по себе си,за да си красива
няма правила,които трябва да спазваш,за да си красива

дали си красива зависи от мен,не от теб
цялата работа се случва в главата ми и няма нещо,което можеш да облечеш,че да бръкнеш там

не можеш да ме впечатлиш с деколтета,къси поли и грим
тея работи се продават по магазините

не си мисли,че си красива по правило,от момента в който влезнеш в стаята
искаш ли,мила шибана краво,да ти кажа кога ставаш красива?

когато седнеш до мен и ме погледнеш,че да ти видя очите
когато видя усмивката ти и жестовете ти
когато те чуя да говориш

тогава се случва нещото,което наричам магия,защото не мога да обясня по друг начин
тогава ставаш красива

никога преди това и никога за всички
никога нарочно и никога насила

Така, че… “Всеки проблем си има решение..”. Прости ми и.. ми се махни от главата.
Ааааамин (апчих, де).

“Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.”

Ч. Буковски

Слушайки : Шангри-ла – Както никога преди

Топъл пролетен ден… Той забеляза само едно малко облаче да се гони със слънцето… Слънцето, пролетта… Те бяха виновниците за възраждането на всички негови чувства. Песента на пролетните птици галеше душата му. Мигна.. мигна за момент, но видя цял нов свят, когато притвори очите си. Видя нещо старо да възкръсва в него.. Усещане за свобода, усещане за мечти.. надежда. Реши да се наслади на прекрасното време, което му дари тези чувства… чувствата, които той търсеше през последните две години… Търсеше ги като дете, загубило перличка в пясъчника. Той тръгна сам към същото място… същата поляна.. там, където се раждаха и умираха неговите мечти. Не му бе нужно нищо… но все пак се протегна и взе една черна книга от бюрото си. Книга, без надписи… Книга с бели страници, чакащи да бъдат написани… Книгата на неговия живот.

Стигна до полянката… Зелена трева озарена от нежното слънце. Нищо не се бе променило… всички стръгчета бяха застанали точно така, както той ги помнеше, но този път – той беше сам. *Въздиш, въздиш…* ароматите се смесваха… Чувстваше се така сладко опинен и свовбоден… Легна. Усети как едно стръгче трева го погали лежно и затвори очи. Слънцето реши да закачи клепачите му, но той не се потдаде на закачките. Реши да не му го връща, като легне на сянка… искаше да лежи на точно това място, точно тук… *Въздиш, въздиш…* Долови аромат, който намери някъде в спомените си, а слънцето продължаваше да си играе… Той стисна клепачите си още по-силно и пред затворените му очи се появи образ. *Въздиш…..* Дъхът му спря. *туп…..туп….туп…туп..туп* Пулса му очестяваше, а той силно се опитваше да разпознае това лице… Чувства на любов, мъка и отчаяние си проправиха път до сърцето му. Цветовете се променяха, фона също… само лицето оставаше едно и също.. истинско, дори се опита да се протегне и отмести кичур коса. Искаше му се да отмести точно този кичур, който му пречеше да разпознае момичето, застанало пред затворените му очи…. Протегна се… Отмести го… *…Въздиш* Пое си дълбоко дъх, отвори очи и взе черната книга. Извани един стар химикал, който прекъсваше, но все пак му помогна, за да напише няколко реда..

“Затварям очите си и те виждам… Виждам те, но не те познавам… Криеш лицето си, криеш душата си… Криеш всичко, страх те е … Бягаш, бягаш пред погледа ми.. Дори и с затворени очи те виждам как си тръгваш. Тръгваш си отново. Нима съм те виждал и преди?  Защо толкова силно се опитвам да се сетя, а спомени няма. Нима ти ми взе всичко? Ти ли ми отне страха ? Ти ли ми отне болката и тъгата? Ти ли… Ти ли беше това, което исках? Исках ли аз това, което беше ти? Нима.. нима не знаеш какво исках или не познаваше себе си? И аз не успявам, не мога да те позная… Но чувството да си около мен ми е достатъчно… “

Бавно и внимателно затвори книгата. Погали я с дланта си и я остави на страна… *Въздиш..* Пое си дълбоко дъх и затвори очи… *туп…..туп….туп…туп..туп*….

Не знам.

Само пиша и трия. Не знам. Това е истината, не знам какво да напиша, не ми се пише за нещо сухо и информативно, лишено от емоции. Но пък и емоциите не са много, нито пък са приятни…. И какво ми остава, кажи ми, читателю (ако все още те има там зад монитора…). Но аз знам нещо, което вие не знаете. Знам … знам, че е истина, макар и да е извън вашия кристален свят. Всъщност кристален, но вече пропукан, защото всеки живее във “Филмът” си…

Имаш ли някаква обяснение за действита си ? Дори и да не звучи правдоподобно, защото толкова лъжи изслушах, че надали ще обърна внимание ако пак ме лъжеш? Ех, продалжавай, щом така ти харесва. Но аз вече съм вън от твоя филм, играй си сама… ще се справивш и без това си добра актриса.

Уча се. Уча се да не ми пука за теб! А ти, ти отивай да си играеш на карнавала с маски, защото това е което получаваш сега … само лъжи.

п.с Не искай нещо, което не си готова да дадеш.