Виж сега… ама добре погледни, защото вече няма да се мъча да ти отварям очите. Света е хубав, слънце грее, облаци има, дъжд вали. Чакай така, да си сложа слушалките, че да чувам музиката. Ама то и една музика, точно като за в момента. Добре, че на времето хората са правили музика, а не са се опитвали да изглеждат възможно най-женствено и да правят шоу като убиват животни, оф отклоних се от темата. А темата беше (празен поглед), ти. Ти си темата, която си заслужава да бъде засегната… Ама така хубаво да бъде засегната, че чак да не остане не написана думичка по въпроса. А въпроса е “Защо?” … Лесен, простичък… четери буквички, ако го погледнеш като число е 74, не ме питай защо, нямам време да ти разказвам сега… Нима някога сме имали време, да поговорим, че … ох, както казах, давай по темата. Ще напиша много, но всъщност няма да има нищо скрито зад тези думи, много, ама сухо, празно. Така де, каквото обичаш ти. Говориш, без да влагаш смисъл в думите. По-лесно ли е, не знам… На скоро едно момиче ми каза, че е “емоционален инвалид” … ох, слънце. Тя е далеч от това понятие… но виж, ако говорих за теб.. би ти паснало идеално. Знам, знам, че сега ще прочетеш всичко и ще се намусиш и ще се цупиш и после ще ми натякваш, че съм казал/написал това и това. Давай де, вече няма да има кой да те слуша. Браво на “Перото от пчела” , че ми причини това, което ти видя онази вечер. Ако не бе то, въобще нямаше и да пиша това в момента, въобще и нямаше да искам да говорим. Но като се замисля, все тая, защото желанието ми за разговор така и не бе удовлетворено… Пак ще си водя монолога сам. Сериозно ти се чудя, ти … как смееш да постъпваш така… просто веднъж за винаги тегли една черта, от тук до тук, това и онова… “И оня кат хвана тръбата, другия кът’ тегли една чертаа’ и пфууу’?!” филми. Сетила се била… ех, глупаче, звънни де… какво толкова. Ама след дъжд качулка, не че помага… просто да те видят другите, че имаш качулка. И аз ще продължавам така, да те гоня, ще те гоня от всичко хубаво, защото много ти стана вече. То.. и аз какви ги пиша, не че .. “Търсиш моите кафеви очи..” … писна ми. Всичко е просто една борба на интереси, шарени, каквито искаш… Какво ти е нужно? Малко любов? Подкрепа? Или разбиране… даваай, нали е на аванта.. така де, беше на аванта, граби… През куп, за грош. Кукли.. продавате душата си.. и не това е най-лошото… По-лошото е, че очаквате никой да не забележи. Абе какво, мислиш си, че си просто едно красиво лице и че на всеки очите му стигат до носа, колкото да ти забележи новите дрешки? Ох, горката. Ами ако някой, ей така, случайно потърси нещо повече… я душа, я емоция… И после ще има “аз избрах себе си”. Това, че си (беше, ей, беше.. ) идеална в моите кафеви(абе кафяви се пише, бе… ) очи, не те прави такава. Нищо няма да те направи такава. Ако трябва да цитирам един много мъдър мързел :
* пуснете си Sick Puppies – All the Same от плейъра в ляво… *
“Is there a third option between burning out and fading away?“
Незнам дали има … ще видим, скоро.
Нещо ще се промени. Нищо няма да бъде същото. Път. Бягство. Страх. Промяна. Усещам го. Знам, че звучи глупаво, дори едва ли не лудост, да усещам какво ще стане, предчувствия – да, бе да … Но има нещо… нещо ще се промени в този живот… този втори мой живот. Дам, втори… На скоро разбрах, как като дете на около 2 годинки съм изпаднал в клинична смърт …. просто.. съм спрял да дишам. Но.. шанс, баце… имал съм шанс… бил ми е даден шанс, но защо? Много съм объркан. Всичко около мен е някак си, безсмислено.
Днес се прибра чичо ми.. решихме да вечеряме на двора всички. По едно време аз просто.. изключих… почнах да мисля за нещо, за това как всичко ще се промени. Почнаха да изникват какви ли не спомени, само като погледнех нещо… Просто… нещо те свива в корема, главата ти ще се пръсне от спомени и мисли… всички просто прелитат за момент…. и бягат. Нищо не се задържа, за да го осмислиш… нямаш време да осъзнаеш какво става, а то вече е факт. Реших да се разходя малко…. тръгнах и се спрях пред гаражите, облегнах се на стената и за момент очите ми се спряха на оградата. Просто една ограда! Черна ограда… бе тъмно отвън…. аз виждах само оградата… в следващия момент виждах толкова много неща. Аз като дете, играещ навън. Качен на тази обикновенна ограда… Аз.. миналата година.. Ив до оградата… цялата мокра… Всичко изглеждаше толкова реално. Дори имах чувството, че ще ме чуе ако и кажя нещо… Но вътре в мен, занех, че това всичко си отива… Нещо ще се промени. Виждах, спомнях си… чувствах всичко и знаех, че това е нищо… Чувствах се много странно…. все едно си губя времето. Постоянно в главата ми изкачаше “move on.”. За бога, дори незнам дали е правилно… идеята е .. да продължиш напред? Къде напред? Какво има там? Има ли напред? Винаги има край. Нали!? Тази вечер ще е много тежка… много размисли и накрая ще стигна до никъде… Винаги става така, просто нещата се случват. Каквото и да правим. Но ние имаме сила да променяме съдбата си, нали? Седя.. гледам мигащата чертичка и се чувствам все едно не съм тук… все едно никога не е трябвало да съм тук. Ами ако? Ако не е трябвало да ‘оживявам’ преди. Дали сега щях да живея друг живот, другаде ? Далеч от тук.. далеч от това място, което ме е превърнало в това, което съм. Това, онова, което, защото, нещо… нищо. Защо нещата един път не ясни.. Изчистени и ясни.. разбираеми… Винаги ли ще е толкова объркващо? Толкова? Колко? Много!
Знам! Търся нещо.. едва ли не нещо, което не съществува.. но продължавам да го търся! Път…
Път. Защо път? Какъв път? Свобода? От какво? Очакване… за промяна? Или просто бягство. От какво бягам или … не съм сам.. или въобще не съм аз. А ти? Ти от какво бягаш? Нали уж трябва да е забавно… пътуването… защо имаше толкова страх в това предчувствие…
Трябва. Трябва най-накрая да се опитам да разбера себе си. Поне малко, да знам какво става в главата ми и защо имам тези предчувствия. Дали са верни? За съжеление доста често се оказват верни… или може би просто аз ги свързвам с нещо, което се случва? Сигурно всеки път ще се намира по един самоубиец, че да го свързвам с лошото си предчувствие, нали? Зарязвам тая тема, не ми се говори за това.
Винаги съм се борил, за да постигна нещо… постигал съм го, до някаква степен .. и после съм се борил три пъти повече, за да приема, че съм изгубил същото това… нещо. “Приеми го” … дам… а може би ще мине? някой ден? Много пъти се опитвах да си тръгна, да го оставя … да го приема… и не само него.. разбирате ли не е едно нещо, което да ме докарва до такива състояния… не е един човек, едно момиче или един спомен….
“Goodbye beautiful day… I must be on my way”
Мамка му, незнам какво ще стане, но не ми харесва. Не знам! Може и да е за добро, но пак не ми харесва, това което усещам. Може би просто ми трява… ‘ново начало’. Няма да го имам скоро, няма да се получи.. а може и никога да го нямам.. защото тези спомени, винаги ще ме … побъркват.
Беше красиво.. тази ограда… беше красиво. Няма смисъл, няма смисъл в момента да пиша повече… просто малкото неща, в които вярвах, на които държах…. избледняха.. напълно. Явно.. въобще не им дреме за мен… И на двете…
Каквото и да се промени, дано да е скоро…. дори да не е хубаво… не искам да погубвам този мой… втори живот или какъвто е там….. и все пак.. имам чувството, че веднъж съм изживял всичко това…
Това може би ще е първият ми пост изпълнен с нещо по различно от хронология на събитията случващи се около мен и някакви си впечетления от нещо си. Пуснал съм си Replica на Sonata Arctica и се замислих за блоговете и блогването. До преди около година не намирах смисъл в това да блогваш… сега вече имам блог, микроблог и много блоглупости. Може да съм пораснал и да съм осъзнал нещо – да бе… Може да е просто влечение да имам “мое си местенце в интернет”, а може да е просто нужда да споделям разни мисли с някого.. или пък защо не нужда да помогна по някакъв начин на някого с изводи от глупавото ми ежедневие. Като чета статийте си усещам, че все още търся себе си… търся начина на писане, темата, подхода… търся себе си! А дали всеки блогър не представя някакво друго “Аз” в блог-а си? Дали това което пише не е просто едно… копие.. един двойник на ежедневните му проблеми и мислите, които го сполитат постоянно. (апчих). Преди около половин час почнах да ровя в разни блогове и прочетох какви ли не безсмислици (ох сигурно всеки си мисли така и за писаниците ми тук), но имаше и много интересни статии (мамка му как се пише статий или статии … / песента свърши – пускам я отново)… сигурно е трудно да следите мисълта ми? Та в много от тези блогове имаше малко странни постове, напомнящи дори на лудост до някаква степен или просто опит за влияние върху психиката на посетителя. Наистина е странно, когато няколко реда се опитват да те объркат тотално и накрая те оставят със смесени чувства. Харесва ми да блог-вам и пиша предимно заради себе си, а ако мога да помогне на някого – това е в плюс за всички. Сигурно дори този пост няма да достигне до почти никого, а само шепа читатели – мои познати, сетили се да видят какво минава през главата ми. Е хора добре съм! Жив съм, здрав съм и психически стабилен – поне за сега… Един пост преди малко ме наведе на мисълта – какво пречупва човешката психика?… И дали не е най-важното да си достатъчно силен психически, за да издържиш на всичко, което ти поднася живота? Ех… очаквайте вафлички и пасти 2 в скоро време… Просто сега трябва да се приготвям и да излизам, за да се видя с Юлия… дали ако на нея и поставя тези въпроси няма да звуча като луд? А ти, който четеш тази статия, достатъчно силна психика ли имаш, за да издържиш на всичко?
2008-2010 
Постове (RSS)