~/

дори Пълните пепелници и празните чаши не решават проблемите ни, ако ние не искаме те да бъдат решени….

httpv://www.youtube.com/watch?v=304mywDzN_w&list=FLw5aNk7lhilfj0Iv5NzsnkA&index=53

Знаеш ли, пише ми се. Не мога да си подредя мислите, но ми се пише. Имам чувството, че има толкова много неща, които искам да напиша, толкова много думи, с които да запълня тези бели полета. Но не мога да ги намеря… Знам, че ги има. Сигурен съм в това. Просто не ги намирам. Не успявам. Изгубили са се, както надеждата ми, както вярата ми… както годините ми. Слушам хип-хоп от 2000-ната година и ме гони носталгията по компютърните зали и часовете CS…  Миналото винаги ме дърпа.. винаги. За съжаление един шамар от настоящето и се връщам в реалността за отрицателно време. Нещата не са бели и черни, но преди дните бяха безгрижни. Защо трябва да сме такива прагматици за да оцелеем? Защо трябва да убиваме детето в нас, за да се справяме в това общество? Защо трябва да играем на котка и мишка със щастието си ? Защо децата днес нямат тази безгрижност, която имахме ние ? Защо.. защо … и още хиляди въпроси ми се въртят в главата. Не, този път не са въпроси без отговори, но отговорите им са толкова страшни, черни и мръсни, че не искам да цапам това бяло поле с тях. Пишейки, пушейки и мислейки стигам до извода, че в съществуването си до днес съм имал за цел просто да избягам от това тук. От този прагматизъм, които ни налага действителността. Надявам се един ден да мога да го направя, да мога отново да живея безгрижно, но честно да ви кажа – съмнявам се. Колкото по-големи ставаме, толкова по-опасни стават забавленията ни, но защо е нужно това ? Защо не можем веднъж като малки деца, с надежда в очите си и с доброта в сърцата си да вдишаме с пълни дробове и да се усмихнем на слънцето? Защо трябва очите ни да са подути от поредната безсънна нощ, сърцата ни да прескачат заради повишеното ниво на холестерол, от застоялия живот, а дробовете ни да са пълни с катрани от евтините цигари….. И днес слънцето не е същото, защото ние не сме същите. Всъщност мога да продължавам да пиша със затворени очи още много дълго. Без дори да поглеждам този светъл дисплей и без дори да се притеснявам за това, дали бъркам буквите, дали случайно не допускам правописни грешки … а какво исках да кажа всъщност? Всъщност нищо не искам да кажа, нещо исках да напиша, но го изгубих между редовете на това бяло поле. И независимо дали нямам мастило, муза или време – аз няма да мога да пиша както преди, никога. Просто всичките защитни механизми в главата ми няма да позволят пак да излезе на яве онова, което някога ненавижда, а сега ми липсва. Онази силна емоционалност, която ти оцветява дори сивите дни, кара слънцето да свети по-силно и прави луната по-красива от всякога… А звездите… те вече паднаха.

Нищо не е… каквото трябва да е. Свободното време не е свободно. Водата не е мокра. Бирата не е приятна. Цигарите не успокояват. Душата не е щастлива. Слънцето не е топло. Луната не е привлекателна. Глутницата е само от самотни вълци. И мечтите не са за мечтатели… Тогава мо?га ли аз да си позволя, да те попитам… Какво ще направиш, когато мечтите ти се сбъднат? Ти, скъпи мой, днес мечтаеш за нещо, което ти е нужно сега, на момента … Нещо, което бленуваш да притежаваш или изпиташ в настоящето. А дали това нещо, дали този някой, дали всичко… ще има същия смисъл в бъдеще? И какво ще направиш, като постигнеш мечтите си? Ще си спокоен? Не мисля…. Ако искаш нещо в този живот –  протегни се и го вземи. Освободи нещастната си душа и загърби спомените изпълнени с правописни грешки… загърби всички грешки, запомни само поуките. И никога, драги, никога не прекалявай с надеждите, защото дори и ти ще разбереш, че макар и последна, дори нажедната умира.

п.с. Честит трети рожден ден на този изоставен блог.

Не знам за вас, но аз понякога чувствам студа.

Не, нямам в предвид ниски температури и прочие. Чувствам студа вътре в мен. Не, няма причина за това.  Нещо като среща със стар приятел е. Никога не знаеш кога ще се появи и колко ще продължи… Понякога аз го викам при себе си, но много често той просто решава да ме посети. В главата ми стават толкова сложни химични реакции, че няма мисли.. всичко са просто .. усещания.  Запомнени моменти от моите рецептори.. Вкус, цвят, аромат и звуци. Всичко се смесва, но веднъж смесено, то вече не може да се върна обратно. Както пушакът никога не се връща обратно в цигарата ( note: Задължително гледайте Mr. Nobody ). Всички тези усещания докарват студа… предизвиквайти друти, още по странни химични реакции в главата ми, те докарват студа.. но той се настанява на няколко сантиметра по-надолу от главата ми и леко в дясно от ваша гледна точка. Намествайки се на своя трон, той свива стомаха ми и ме кара да се чувствам странно… Леко уплашен от това, което предстой, но същевременно и безпомощен. Защото нещата просто се случват, ние само правим изборите. А понякога дори и това право нямаме. Особенно във времена като сегашните, изборът е един сън, една мечта, защото вече всичко е било избрано и начертано. Каквото и да правя, понякога нещата просто не се получават както искам, както мечтая, както бленувам … както сънувам. Други избраха вместо мен, вече нямам право на избор, няма … няма го човешкото в мен, остана ми само студа.

Аз го чувствам, а ти?

И въпреки всичко има спомени, които го прогонват.
Има настояще, което го прогонва.
Има и бъдеще,… което пак го връща при мен.

п.с. Lieksa! го има тук, зедно със субтитри. Филма е невероятен!
п.с.2. Задължително гледайте и Mr. Nobody!
п.с.3 Jenni Banerjee е прекрасна в ролята на Lara.
п.с.4 Имам си нов тапет – това.